Тиктакане

Когато си на кръстопът на мислите
и вече нямаш изход и решение.
Секундите надбягват всяка истина
и те оставят сам да избереш.

Знаеш, че ще трябва да закрачиш,
че пътищата зад петите ти пропадат.
Раздал сърцето на случайни минувачи,
остава себе си да разбереш.

Но някак си животът под краката ти се движи.
Тиктакането се превръща в разстояние.
Отдалечаваш се. Или пък идваш близо.
Сега си сигурен, а после в друго състояние..

И нещо ти напомня за мечтите.
Часовникът ти вече не тиктака.

Далеч от себе си излиташ
и се надяваш някой някъде
все още да те чака.

29.06.2015

Като ден

Каква ли песен ни оставя
лилавото на облаци вечерни?
Сгушено в последните лъчи
на своя дълъг хоризонт.

Може би спасява някого,
без да знае как да го намери.
И се носи бавно, без следи -
като дете с червен балон.

Може би притваря пак очите,
на някой, някъде заплакал.
Дълго време сресва му косите
и сяда с него да дочака.

А може би го хваща за ръка
и го отвежда някъде, където
нощта превръща се в луна -
в една от многото комети..

И бавничко догаря - като ден.

15.06.2015

Из под кревата

Нощта е място на събудените хора,
тихо сгушени под звездния килим.
Нощта е тук, а мен така ми се говори!
Понякога остава само да мълчим.

И този вятър е така обикновен.
Как шумно сресва спящите дървета!
Дали ще проговори нещо и на мен?
Дали не си измислям думи в силуети?

Кога оставиха ме детските измислици,
където бях завинаги героят - всеки ден!
Където сам се борех злото да изчистя,
а то се криело дълбоко вътре в мен.

Излязло е само из под кревата.
Не е ли време вече да върви?
Нощта е тиха. Остана само вятър.
И дълго втренчени един във друг
мълчим.

11.06.2015

Края на нощта

Стъпвам бързо. Стълбите пропадат.
Няма време за несигурност.
Вятърът отдавна е удавник.
Научих се да плувам и във мислите.

Не искам вече океани
на изгубени, безсмислени пирати.
Не искам вече да оставам,
където всичко непознато

ме залива с пълното безумие
на лудост, лутане и безтегловност.
Където чувствата са кратко лято.
Където нямам никаква готовност..

И спускам се по стръмното, надолу,
на своя собствен, малък свят.
Не ми остана време за глаголи.
Аз просто съм. Останал.
Търсещ. Непознат.

Изгряващ. Сутрешен, незнаещ.
Искащ. Вярващ в чудеса.

За миг докосвам с пръсти по безкрая
и после дълго търся края на нощта.

05.06.2015

Заек

Аз искам да те помня все така..
като самотен заек в лудата ми шапка.

Като последна бучка захар на нощта,

разтваряща се бързо, без да ме дочака.

2016

 

Защото винаги ще има разстояния

Какъв ли щеше да бъде светът,
ако бях нарисувал друга пътека?
Ако вместо нощта избрал бях денят?
Ако вместо любов бях намерил утеха?

Ако, вместо да бързам, направил бях път,
за да може да мине пред мене човекът.
Ако просто оставах от първия път
без да изчезвам заради страховете..

Ако имах очи, за да видя през скритото,
където навярно е имало обич.
Ако можех по-малко да сея със ситото
и да приемам (без да слагам във скоби).

Ако можех да дам свободата на птиците,
които с перо в мен оставяха думи.
Ако вярвах по-истински във безграничното.
Ако вярвах за миг, че не съм се загубил.

Ако беше така, то тогава едва ли
щях да имам мастило за всичките думи,

с които изграждам сам своите канали,
и стълби
и мостове

и път помежду ни.

25.05.2015

Мъничко ти

Дали любовта е такава, каквато
я познавам - бърза, дръзка, но чиста?
Когато излизам от реалността си,
когато не искам за мен да си мисля..

Когато животът изважда палитрите
и изсипва мастилено-цветни бои!
Когато съм жив в момент на избистряне
и виждам мечти, виждам само мечти!

И вече няма въпросителни знаци.
Летя. Нося нощта на ръце!
Звездите отново нещичко значат
и съм просто дете с голямо сърце!

Когато очите са остров, скривалище,
в което се крия. Дали ме намери?
И вече не съм от най-неразбраните.
Вече си имам постеля с дантели.

Заспивам във сън, където сме двама.
където отново пътешестват звезди!
И знам - любовта не е само измама
тук сме само аз,
само аз.
И мъничко ти..

Дали това чувство е всъщност за двама,
изоставено, за да се разбере?
Рисувам дъга. Остава ми само
да измисля море с необятно небе.

Остава ми само да те целуна -
най-верният страх, когато летя..
Когато сам себе си бавно разгъвам
и показвам най-тъмна и страшна страна.

Когато най-първата мисъл е бягство.
Любовта ми тежи. Доста много тежи.
Оставям за теб едно мъничко място
до мен със безбройни врати.

И всичко накрая остава възможно.
Оставаш сама, сама ти да решиш.
Дали любовта е толкова сложна?

Или просто сме аз
и мъничко ти?