неделя, 15 март 2015 г.

Утеха

Вълни, които се носят сами.
Само ти сега би ме разбрала..
Кораб, рисуващ студени бразди,
река, тишина и залез оставя.

Накъде? Пътят се вие, обърква.
Докога все така да съм рицар-герой?
Вечността. Споменът вече е мъртъв.
Вече съм никой и ничий. И свой.

Но защо все така търся и искам?
Аз съм тук - недостигнат, единствен, но в мен
сълзотворният газ гърдите притиска
и бавно събужда поредния ден.

Ще вървя! Към морето! Към топлия изгрев.
Там, където чайките сутрин сънуват.
Където небето протяга се ниско
и за утеха с морето танцува.

Там, където намираме вяра
сред вятър, вълни и нощ непрогледна.
Там, където не се отговаря,
а се мълчи.

До последно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар