събота, 13 октомври 2012 г.

Не съм дошъл

Не съм дошъл да се напия
до завъртане на време и на свят
от твоята неистова магия.
Събрана и разлистена във цвят.

Разпръсната в червени листопади,
оставена на пътя сред листа.
Забравена на някой облак гладък,
пътувайки на запад към нощта.

Закичена на слънцето, като че дреха,
която във оранжево небето да рисува.
Как може толко сляп да е човекът?
Да подминава залеза и да не го интересува..

Забързан звяр към своята хралупка.
А небето цялото е в облачни етажи!
Да гледа във краката си, да търси дупка..
А небето иска нещо да ни каже..

Не съм дошъл да се напия
до завъртане на време и на свят.

А само да те гледам.
Като залез.
За да стана още малко,
още малко
по-богат.

14.10.2012

петък, 12 октомври 2012 г.

Неизживяно

Как зад себе си оставяш
влюбването си в едни очи?

В едни очи
от приказка направени.
Потъващи, мечтателни.
Уютни за отплаване.

С които си готов
да преплуваш океани.
Да бъдеш остров,
бряг, подслон
или поток.

В които можеш
дълго да останеш..

Очи, които светят
вътре в теб -
щом малко се усмихнеш,
те намират те.

Очите на момичето-поет,
което пише стихове
със ириси.

В които да намериш
всичките планети.
Всички кратери
и цветните луни.

Но как забравя се
усмивка на поета?

Потънала в сърцето,
дето още те гори..

12.10.2012

вторник, 9 октомври 2012 г.

Някой ден

Забравили сте твърде много,
затова ви липсвам, може би.
Забравили сте, но не мога
да не ви припомня
себе си.

Та аз съм само онова момче,
което не звънеше много.
Което винаги ви се усмихваше,
ала понякога с тревога.

Аз съм. Онова момче.
Което сте забравили обаче.
Което никога не криеше,
когато някога му се доплаче.

Не трябва да ви липсвам!
Невъзможно е!
Не давам!
Не е позволено!

Сълзите си пазете и дерзайте.
Те не са за мен.
Те не са за мен.

Светът ще преобърна, но ми дайте
да се върна някой ден.

Да се върна някой ден..

09.10.2012






неделя, 7 октомври 2012 г.

Вечното търсене

От високо погледнато
сме мънички точици,
рисуващи своите
пътеки.

Криволичим,
заплитаме,
тичаме,
скитаме,
и чертаем
безкрайно
човека.

Така ни се ще
той да съществува:
Наживо,
без сиво,
с любов да облива..

Така ни се ще
да бъде красиво..

Дори да не струва,
той в нашето малко
сърце да танцува.

С нашите мисли,
В нашия свят -
бил той беден,
скъп..
Скучен, тъп,
но богат?

Но нали ти
го измисли, нали!

Човекът да е твой.
Като идея.
В едно сърце
да се събира.

Разгъваем и сгъваем,
на три или две.
По възможност,
да пие и бира.

Ала всичко това
се събира
само в твоята точка.

А тя е една.

***

От високо погледнато
сме мънички точици,
рисуващи своите
пътеки.

Криволичим,
заплитаме,
тичаме,
скитаме,
и чертаем
безкрайно
човека.

07.10.2012