Без да има

Стон,
смях,
вик
видях,
в миг
изгрях
в очите тъмни.

Стоп -
страх,
сън
и не посмях,
свит,
сам
в прегръдка
ще осъмна.

Чужд смях,
нов грях,
туп-тях,
и се събудих
в тъмно.

Там бях,

без да има

звезди,
които да си тръгнат.

Непозната

Далече си. Далече си, земя -
с хилядите свои разстояния.
Писна ми това да мога да летя
през граници,
през дъх и обещания.

През времето -
да мисля все за бъдещо.
Да бъда някъде измислено,

очакващо и невъзможно
състояние.
За сбъдване.

Обичане през толкова очи -
през топли, мокри, тъмни ириси.
През вятъра на чуждия подслон.

Където вече не боли,
усещането,
тупкането,
мирисът,
потрепването в тихичкия тон..

Далече си. А мен ми се остава.
Прибрал съм скрито нощните крила.
Дали пък просто любовта не е такава -

Усмихната, далечна,
непозната суета?

Въздух

Будно ми е. Диша ми се. Ставам.
Тъмното остава да гаси
спомени, които впламеняват.

Устни,
от които не боли.

Шепот в дрезгавия глас на сън,
сънуван през очите.
Ден, във който съм най-аз,
след нощ - разлистена, но скрита.

Тя, която си отиде,

но остана
да говори с тишината.

Тук, където да я видя -
измислена, далечна, непозната..

Тук, където ароматът
ми напомня, тегли и привлича ме.

Свива ме на точка и ме мята
в бездънното море
на думите "обичам те".

А няма никой. Седя си сам самичък.
Събудих се. Заспивам ли? Кога?

Аз просто станах да подишам
въздуха на свойта самота.

Единствено тях

разхвърляно е.
нито маратонките,
нито сърцето
са си на мястото.
събличам тежки очаквания,
протягам се с усмивка към залеза
и се хвърлям при
връзката ключове
от синия шкаф
с пеперудите.

и как стана така?

в тази хаос-съдба,
за страх или смях,
единствено тях
успях
да намеря.

Жълто

ще се свия в точица,
ще се превърна в цвят.
стъблото ми към теб ще ме изправи.
ще бъде лято
и синьото ще сгъва меки облаци
в просторния си двор.
ще стъпваш.
тревата ще прилепва
за подметките.
глухарче ще остане по краката ти.
ще се закачи на връзките
и бавно ще разхвърля
хвърчилата си.
ще се усмихна и ще стана жълто.
тихичко ще шепна
на растителен език.
а ти внимателно
до мене ще приклекнеш
да ме откъснеш.

и във този миг,
(дали е за последно?)
ще достигна
най-близо
до очите ти.

Сутрин

Сън. За кратко.
Притихва нощта.
Мигвам, останал,
събуден сега.

Бях. И изгрявам.
Живот до живот.
Зеници остават
със своя пилот.

До теб съм застанал.
Оставям мига.
В полет несвързан.
И пак - две очи.

Тихо. Не чувствам.
Какво ми остава?
Две малки мечти
в две топли очи.

Вечността.

2015