Непозната

Далече си. Далече си, земя -
с хилядите свои разстояния.
Писна ми това да мога да летя
през граници,
през дъх и обещания.

През времето -
да мисля все за бъдещо.
Да бъда някъде измислено,

очакващо и невъзможно
състояние.
За сбъдване.

Обичане през толкова очи -
през топли, мокри, тъмни ириси.
През вятъра на чуждия подслон.

Където вече не боли,
усещането,
тупкането,
мирисът,
потрепването в тихичкия тон..

Далече си. А мен ми се остава.
Прибрал съм скрито нощните крила.
Дали пък просто любовта не е такава -

Усмихната, далечна,
непозната суета?