Мъничко ти

Дали любовта е такава, каквато
я познавам - бърза, дръзка, но чиста?
Когато излизам от реалността си,
когато не искам за мен да си мисля..

Когато животът изважда палитрите
и изсипва мастилено-цветни бои!
Когато съм жив в момент на избистряне
и виждам мечти, виждам само мечти!

И вече няма въпросителни знаци.
Летя. Нося нощта на ръце!
Звездите отново нещичко значат
и съм просто дете с голямо сърце!

Когато очите са остров, скривалище,
в което се крия. Дали ме намери?
И вече не съм от най-неразбраните.
Вече си имам постеля с дантели.

Заспивам във сън, където сме двама.
където отново пътешестват звезди!
И знам - любовта не е само измама
тук сме само аз,
само аз.
И мъничко ти..

Дали това чувство е всъщност за двама,
изоставено, за да се разбере?
Рисувам дъга. Остава ми само
да измисля море с необятно небе.

Остава ми само да те целуна -
най-верният страх, когато летя..
Когато сам себе си бавно разгъвам
и показвам най-тъмна и страшна страна.

Когато най-първата мисъл е бягство.
Любовта ми тежи. Доста много тежи.
Оставям за теб едно мъничко място
до мен със безбройни врати.

И всичко накрая остава възможно.
Оставаш сама, сама ти да решиш.
Дали любовта е толкова сложна?

Или просто сме аз
и мъничко ти?

Диксит

Червеният заек не бърза за никъде.
Той скача от блокче на блокче.
Има стопанин - малко е мнителен
и не трупа особено много от точките..
А зайчето върти се, оглежда, мирише
всяко цветче от гората по пътя.
Май се обърна назад - взе да тича!
В грешна посока нещата въртят се!
Но нашият заек най-хубаво знае
как да спечели играта.

Макар да остана самотен накрая,
все още щастливо подскача в гората!

Вечерната ми стая

Сън си сънува сънливият ленивец.
Дали не се преструва?
Хърка, но не чува.
Краката му танцуват,
устните - целуват!
Свири със нослето
и е музикален общо взето..

Я си представете:
цял оркестър от ленивци!

Пицикато или пък стакато -
така е като цяло
многохармонално
и недирижирано
самотно ято.

Би било така приятно,
да не бъде толкова тиха,
вечерната ми стая.

2015

Където и да ме отведе

Светлината е някъде близо.
Небето - все още сънува.
Сърцето тъжи, но пък е чисто -
не бърза с тъгата си да се сбогува..

Очите тежат. За безкрая мечтаят,
нарисуван от думи, и хора, и смях..
Две птици кръжат - дали пътя си знаят?
Не съм ли изгубен и аз като тях?
Детето от мен ден след ден си отива.
Аз го гоня през дъжд и студени сълзи.
Всяко утро със нова надежда откривам!
Всяка вечер заспивам сред нови звезди..!

Аз никога няма да спра да мечтая!
Животът така ми дарява криле.
Дори и пътя си сам да не зная
го оставям,

където
и да ме отведе.