Мъничко ти

Дали любовта е такава, каквато
я познавам - бърза, дръзка, но чиста?
Когато излизам от реалността си,
когато не искам за мен да си мисля..

Когато животът изважда палитрите
и изсипва мастилено-цветни бои!
Когато съм жив в момент на избистряне
и виждам мечти, виждам само мечти!

И вече няма въпросителни знаци.
Летя. Нося нощта на ръце!
Звездите отново нещичко значат
и съм просто дете с голямо сърце!

Когато очите са остров, скривалище,
в което се крия. Дали ме намери?
И вече не съм от най-неразбраните.
Вече си имам постеля с дантели.

Заспивам във сън, където сме двама.
където отново пътешестват звезди!
И знам - любовта не е само измама
тук сме само аз,
само аз.
И мъничко ти..

Дали това чувство е всъщност за двама,
изоставено, за да се разбере?
Рисувам дъга. Остава ми само
да измисля море с необятно небе.

Остава ми само да те целуна -
най-верният страх, когато летя..
Когато сам себе си бавно разгъвам
и показвам най-тъмна и страшна страна.

Когато най-първата мисъл е бягство.
Любовта ми тежи. Доста много тежи.
Оставям за теб едно мъничко място
до мен със безбройни врати.

И всичко накрая остава възможно.
Оставаш сама, сама ти да решиш.
Дали любовта е толкова сложна?

Или просто сме аз
и мъничко ти?