Сладост

Събираш се в дланта на мъничко дете.
Ах, колко бързо, мигновено си отиваш!
Оставяш чуден вкус за мъничко поне,
а после дълго и безумно те жадувам.

Събличам те от всички скриващи предмети.
Обгръщам те и толко много те ценя!
Не си очаквало да ми изпаднеш от ръцете..
Ти.. топче шоколад в моята уста.

07.11.2015

Да можех

Когато даваш обещания пред себе си.
Когато бързо след това ги нарушаваш.
Когато бързаш, за да изпревариш времето
и пак пореден път пред себе си заставаш.

Когато огледалото играе сянката
на твоето желано и несбъднато участие.
Животът се търкаля и изпуска сламката.
Животът преминава пред очите ти на части.

А ти си просто стълб. Плашило на полето.
Самотни гарги ти избождат пак очите.
Дали останало е нещо във сърцето?
Дали мечтите ти отдавна са изтрити?

И дълго, дълго вглеждаш се в нощта.
Къде остана твоето съзвездие?

Една луна събужда се сама
във лодката на своето премеждие.

Не съм. Не бях. Не искам да съм само
частица от безкрайния, самотен път.

Да можех да остана тук на твойто рамо!

За да сънувам дълго,
че мечтите,
и звездите,
и блясъкът ти във очите

все още
тайничко блестят.

10.10.2015

Все още вали

Мокри устни. Топъл дъжд.
Една ръка. Една пътека.
Топли чувства от веднъж.
Една луна заспива леко.

Ти си тук. Или не си.
Мое малко, невъзмездно щастие.
Кратък сън ми донеси
със всички невъзможни части.

Аз съм тук и пак не зная -
как придържат се ръце?

И все посягам към безкрая..
Ах, глупаво,
ах, глупаво.

Ах,
глупаво сърце.

03.10.2015

Краткото ти

Не, не мога вече да остана.
От нощните очи не сме се скрили.
Някои ти казваха на име - Вилияна.
За мен остана краткото ти - Вили.

И бродили сме дълго по килима на нощта.
Намирали сме куп от многолистни детелини!
Но мястото ми не е тук на меката трева,
облегнат пак на твойто рамо сред жасмини..

Не ще сънувам вече този сън,
обагрен от косите ти в канела.

Оставям всичко
на прозорчето отвън,

дори да разбера,
че нищичко не би си взела.

01.10.2015

Есенно

Листата ми напомнят месеца, сезона,
и въпреки, че още са така зелени,
така красиви, останали на клона,
в тънкия гръбнак пак спуска се студено.

И нежно с пръсти ги докосвам по сърцето.
Нашепвам им как приказно бе миналото лято..
А те при мен остават. Остават ми в ръцете.
Мечтаещи за нова пролет
във полета
на своето червено ято.

29.09.2015

Вятър

Вятър са думите, които

тихо седят на небцето.

Сгъвам пак облаци скрито

и дълго ги търся там на небето.

Шепот е сега мисълта ми.

Само аз я чувам - безсилна,

влачеща бавно, отново страха ми

към тяло, отдавна изстинало.

Боря се с всички призрачни думи,

а те не остават в ръцете.

Има ли всъщност нещо между ни

или пак съм излъгал сърцето?

Допир - досущ като истина

се приплъзва по моето рамо..

Ти ли си, моя, изгубена?

Или просто сънувам те само?

Вятър са всичките истини.

Времето все се търкаля.

Понякога чувствам, че искам те,

но все така бързо

и сам се провалям.

29.08.2015

Остави ме

Помни ме, както помнят се съзвездия.
Не ме оставяй сам да полетя.
Живея всеки ден за своето възмездие,
но винаги оставам на своята звезда.

И правя се на много малък принц.
Посаждам шепи от червени рози.
Сърцето ми далеч не е изстинало
и търси своята любовна проза.

Но всичко е отрупано във стихове.
И бавничко разгъвам смачканата рима..

Не ме оставяй сам да полетя.

Пък ако трябва -
остави ме.

Комети

Луната и звездите са сами дула,
застинали във скута на сърцето.
Покривам ги със чаша вино на нощта,
но все по-силно и безмерно светят.

Нали така удавят се звезди?
Нали ще бъдем вечно вплетени?

Едно сърце остава да гори
и да подрежда своите комети.

21.08.2015

Храм

Когато си щастлив и пълен с цветове!
Палитра от дъга се е изсипала в кръвта ти.
Когато са наблизо всички богове -
на любовта, усмивките и сладките възприятия.

Когато през нощта
намираш нежност и във мрака,
разхвърляш всички страхове ненужни.
Когато с нетърпение към идващото чакаш
и все така си буден. Все така си буден!

А кротко и смирено се е сгушил в тебе спомен.
(Забрави ли какво е да те носят на ръце?)

Сърцето се превръща в храм.
Прозорецът - навън отворен.

Така е по-добре.
Така е много по-добре.

03.08.2015

Нощта

Така невинно събужда се нощта.
Изхлузва се по къси, тъмни пълнолуния.
Разхвърля си косите до някоя звезда,
а после дълго гледа другите събудени.

Отпива от останалото тъмно, тежко вино,
разлива се във нея с алена окраска.
И спира всеки филм - тя има свое кино
и дълги, тъмни вени, пулсиращи прекрасно.

И с трепета си в дъх събира всичките мечти,
издиша бавно падаща луна.
Дали ще можеш нещо да намислиш ти
или ще гледаш дълго във очите на нощта?

И някак тихо става, когато тя заспива.
И бавничко трептят студените звезди.

Нощта тъй бързо,
тъй бързо си отива.

Със всичките намислени,
изстинали мечти.

Които не угасват

Ето че дойде отново старото море
и онзи плаж, на който нямах нищо.
Едно изгубено, объркано дете.
Едно добре забравено огнище.

И онзи див и хладен летен бриз,
изхвърлящ всичката надежда във морето,
което връща всички истини
и всички грешки право във сърцето.

Така не се научих да не бягам.
Да не мисля все за своята изгода.
Така не се научих как се става,
когато падна тежко във тревоги.

И май че време е сам себе си да променя.
И май че трябва малко да порасна.

Едно море разбива ми съня,
и мислите, и чуствата

които не угасват.

13.07.2015

Карти

Всеки има тесте във ръката си.
Мята карти, обръща светове.
Остават метри
до сънувано възприатие,
а после пък захвърля
цялото тесте.

И животът преобръща свойто колело.
Един ден вярваш, после пак си сам.
Оставяш си сърцето като камък на стъкло,
а в пукнатото си издигаш храм -

и дълго там седиш и сам се молиш.
Защо ли пак измисляш си, сърце?
Трудно е със тишината дълго да говориш,
когато вече нямаш във себе си дете.

Издига се над теб едно небе просторно,
нахвърля някак бързо
безброй сами звезди.

Аз зная как обича се.
Но как обича се повторно?
Когато нямаш карти,
нито вяра,
ни мечти.

12.07.2015

Тиктакане

Когато си на кръстопът на мислите
и вече нямаш изход и решение.
Секундите надбягват всяка истина
и те оставят сам да избереш.

Знаеш, че ще трябва да закрачиш,
че пътищата зад петите ти пропадат.
Раздал сърцето на случайни минувачи,
остава себе си да разбереш.

Но някак си животът под краката ти се движи.
Тиктакането се превръща в разстояние.
Отдалечаваш се. Или пък идваш близо.
Сега си сигурен, а после в друго състояние..

И нещо ти напомня за мечтите.
Часовникът ти вече не тиктака.

Далеч от себе си излиташ
и се надяваш някой някъде
все още да те чака.

29.06.2015

Като ден

Каква ли песен ни оставя
лилавото на облаци вечерни?
Сгушено в последните лъчи
на своя дълъг хоризонт.

Може би спасява някого,
без да знае как да го намери.
И се носи бавно, без следи -
като дете с червен балон.

Може би притваря пак очите,
на някой, някъде заплакал.
Дълго време сресва му косите
и сяда с него да дочака.

А може би го хваща за ръка
и го отвежда някъде, където
нощта превръща се в луна -
в една от многото комети..

И бавничко догаря - като ден.

15.06.2015

Из под кревата

Нощта е място на събудените хора,
тихо сгушени под звездния килим.
Нощта е тук, а мен така ми се говори!
Понякога остава само да мълчим.

И този вятър е така обикновен.
Как шумно сресва спящите дървета!
Дали ще проговори нещо и на мен?
Дали не си измислям думи в силуети?

Кога оставиха ме детските измислици,
където бях завинаги героят - всеки ден!
Където сам се борех злото да изчистя,
а то се криело дълбоко вътре в мен.

Излязло е само из под кревата.
Не е ли време вече да върви?
Нощта е тиха. Остана само вятър.
И дълго втренчени един във друг
мълчим.

11.06.2015

Края на нощта

Стъпвам бързо. Стълбите пропадат.
Няма време за несигурност.
Вятърът отдавна е удавник.
Научих се да плувам и във мислите.

Не искам вече океани
на изгубени, безсмислени пирати.
Не искам вече да оставам,
където всичко непознато

ме залива с пълното безумие
на лудост, лутане и безтегловност.
Където чувствата са кратко лято.
Където нямам никаква готовност..

И спускам се по стръмното, надолу,
на своя собствен, малък свят.
Не ми остана време за глаголи.
Аз просто съм. Останал.
Търсещ. Непознат.

Изгряващ. Сутрешен, незнаещ.
Искащ. Вярващ в чудеса.

За миг докосвам с пръсти по безкрая
и после дълго търся края на нощта.

05.06.2015

Заек

Аз искам да те помня все така..
като самотен заек в лудата ми шапка.

Като последна бучка захар на нощта,

разтваряща се бързо, без да ме дочака.

2016

 

Защото винаги ще има разстояния

Какъв ли щеше да бъде светът,
ако бях нарисувал друга пътека?
Ако вместо нощта избрал бях денят?
Ако вместо любов бях намерил утеха?

Ако, вместо да бързам, направил бях път,
за да може да мине пред мене човекът.
Ако просто оставах от първия път
без да изчезвам заради страховете..

Ако имах очи, за да видя през скритото,
където навярно е имало обич.
Ако можех по-малко да сея със ситото
и да приемам (без да слагам във скоби).

Ако можех да дам свободата на птиците,
които с перо в мен оставяха думи.
Ако вярвах по-истински във безграничното.
Ако вярвах за миг, че не съм се загубил.

Ако беше така, то тогава едва ли
щях да имам мастило за всичките думи,

с които изграждам сам своите канали,
и стълби
и мостове

и път помежду ни.

25.05.2015

Мъничко ти

Дали любовта е такава, каквато
я познавам - бърза, дръзка, но чиста?
Когато излизам от реалността си,
когато не искам за мен да си мисля..

Когато животът изважда палитрите
и изсипва мастилено-цветни бои!
Когато съм жив в момент на избистряне
и виждам мечти, виждам само мечти!

И вече няма въпросителни знаци.
Летя. Нося нощта на ръце!
Звездите отново нещичко значат
и съм просто дете с голямо сърце!

Когато очите са остров, скривалище,
в което се крия. Дали ме намери?
И вече не съм от най-неразбраните.
Вече си имам постеля с дантели.

Заспивам във сън, където сме двама.
където отново пътешестват звезди!
И знам - любовта не е само измама
тук сме само аз,
само аз.
И мъничко ти..

Дали това чувство е всъщност за двама,
изоставено, за да се разбере?
Рисувам дъга. Остава ми само
да измисля море с необятно небе.

Остава ми само да те целуна -
най-верният страх, когато летя..
Когато сам себе си бавно разгъвам
и показвам най-тъмна и страшна страна.

Когато най-първата мисъл е бягство.
Любовта ми тежи. Доста много тежи.
Оставям за теб едно мъничко място
до мен със безбройни врати.

И всичко накрая остава възможно.
Оставаш сама, сама ти да решиш.
Дали любовта е толкова сложна?

Или просто сме аз
и мъничко ти?

Диксит

Червеният заек не бърза за никъде.
Той скача от блокче на блокче.
Има стопанин - малко е мнителен
и не трупа особено много от точките..
А зайчето върти се, оглежда, мирише
всяко цветче от гората по пътя.
Май се обърна назад - взе да тича!
В грешна посока нещата въртят се!
Но нашият заек най-хубаво знае
как да спечели играта.

Макар да остана самотен накрая,
все още щастливо подскача в гората!

Вечерната ми стая

Сън си сънува сънливият ленивец.
Дали не се преструва?
Хърка, но не чува.
Краката му танцуват,
устните - целуват!
Свири със нослето
и е музикален общо взето..

Я си представете:
цял оркестър от ленивци!

Пицикато или пък стакато -
така е като цяло
многохармонално
и недирижирано
самотно ято.

Би било така приятно,
да не бъде толкова тиха,
вечерната ми стая.

2015

Където и да ме отведе

Светлината е някъде близо.
Небето - все още сънува.
Сърцето тъжи, но пък е чисто -
не бърза с тъгата си да се сбогува..

Очите тежат. За безкрая мечтаят,
нарисуван от думи, и хора, и смях..
Две птици кръжат - дали пътя си знаят?
Не съм ли изгубен и аз като тях?
Детето от мен ден след ден си отива.
Аз го гоня през дъжд и студени сълзи.
Всяко утро със нова надежда откривам!
Всяка вечер заспивам сред нови звезди..!

Аз никога няма да спра да мечтая!
Животът така ми дарява криле.
Дори и пътя си сам да не зная
го оставям,

където
и да ме отведе.

Звезда

Видях една гладка звезда
как пада внезапно
от моето тяло.

Дочух от безкрая гласа на света,
нежен и звънък от край до начало.

2015

Реклама

А вие знаете ли, че буболечките
не са така големи като мечките.
Те нямат остри и огромни зъби
и боровинките от тях не се страхуват!
Не стъпват тежко и не дишат страшно,
и май не са така-съвсем опасни..
Не се катерят по дърветата.
Е, може и да се катерят,
но не бутат кошери с големите си лапи!
И палачинката със мед
няма да изцапат.

Демек - икономични,
буболечки екзотични -
предлагаме ги всяка сряда
в коса от безпорядък!

В джоба ми

Буболече,
отиваш далече,
танцуваш гладко,
поглеждаш сладко,
говориш тихо.
Само в стихове.
И тук, и там,
не се чувствам сам.

Едно буболече
тихо в джоба ми.
И тук, и там

мисля си вече
във спомени.

Утеха

Вълни, които се носят сами.
Само ти сега би ме разбрала..

Кораб, рисуващ студени бразди,

река, тишина и залез оставя.

Накъде? Пътят се вие, обърква.

Докога все така да съм рицар-герой?

Вечността. Споменът вече е мъртъв.

Вече съм никой и ничий. И свой.

Но защо все така търся и искам?

Аз съм тук - недостигнат, единствен, но в мен

сълзотворният газ гърдите притиска

и бавно събужда поредния ден.

Ще вървя! Към морето! Към топлия изгрев.

Там, където чайките сутрин сънуват.

Където небето протяга се ниско

и за утеха с морето танцува.

Там, където намираме вяра

сред вятър, вълни и нощ непрогледна.

Там, където не се отговаря,

а се мълчи.

До последно.

Буболече

Буболече мъничко понечи

на крака ми да ми пречи.

И дърпа се, и мóри се,

и с космите ми бори се,

гъделичка ми кутрето

и отгоре на крачето..

Малко сладко буболече -

стопаджията му викат вече!
То пътува много дълго време

и отива много надалече!

Върпос

Време и място. Нужда в живот.
Сънувам сън като пролетна птица.
Искам и чувтсвам. Мечтая, защо?
Тук съм. Не съм тук. Излитам.

Търся и губя. Намирам. Дерзая.
Изгрявам от облак. Превръщам се в дъжд.
Спъвам се. Падам. Мокря. Не зная.
Мога да плувам. Поне за веднъж.

Аз съм. Не вярвам. Измервам безкрая.
Дълго потъвам в шепи и сол.
Говорят. Говорят за мен, но накрая
отново излиза, че царят е гол.

Спирам. Оставам - свободно и леко.
Тиха, беззвучна, самотна звезда.
Питам небето. Питам го, ето.

Къде е сега любовта?

аз и ти

ако аз и ти - там някъде, на някой остров..
ако ти и той е само някога преди.
ако той и ти приятели били сте просто.
ако тя и ти не сте наистина сестри..

ако днес към теб, от мен, по всяко време..
ако ти за мен - изобщо и въобще.
ако аз към теб - понякога, неравномерно.
ако аз към теб - понякога дете.

ако аз въобще понякога разбирам.
ако ти и аз - завинаги така!
ако аз и ти.. и нищо друго да намирам.
само ти и аз
тук някъде.

сега.

Остров

Вдигам глава над вълните студени.
Очите са мокри - от вятър, от сол.
Не мисля за теб. Не мисля за мене.
Не мисля за нищо - самотен и гол
остров-удавник в океан от мечти.
Потънал до дъно изплувам отново.
Не вярвам на думи. Не вярвай и ти.
Уморих се да вярвам - вече не мога.
Звездите тежат над открито небе.
Едни и същи звезди и планети.
Не искам да бягам в открито море.
Не искам да бягам към нещо отнето.
И просто седя - не търся, не плача.
Изпуснах ли вятъра към вечността?
Плавам към себе си без нищо да знача.
За мен и за теб. Или любовта.

Само няколко капки - изгрев, надежда?
Вдишам, издишам. Обръщам глава.
За миг, за последно към тебе поглеждам -
и всичко остава измечтана мечта.

Пътечки

Летят птици.
Мечтая тихо.
Пърхат с криле
и рисуват облаци.

Летя и мисля в стихове.
Кратко,
безсмислено,
несвързано, но поривно.

Изгрява шумно море.
Завивам се в студените ти длани.
Сънувам те - самотно, пеещо момиче.

И искам да остана.
Още малко да остана

Да те обичам.
Още малко да обичам.

Да не бъда сам -
самотата ме убива.
Гази ме и тъпче
по пътечки във сърцето.

Чакам вълните
да залеят сухи длани.

Да отмият истини,
и искане,
и общо взето..

всяко друго
търсещо желание.

Изгубено

Броя мечти. 

Не мисля за размяна.
Останала си моя -
момиче със бодли.
Убоде ме,
но мисля да остана.

Луна, изядена
от гладни хора.

И звезди.

Останаха ли
няколко?

Събуждам се.
Забравям.

Броя листа.
Обичам те, нали?

Усмихнато
момиче,

момиче 

без замяна.

Изгубено
сред всички
хора.

Остани.

Без да има

Стон,
смях,
вик
видях,
в миг
изгрях
в очите тъмни.

Стоп -
страх,
сън
и не посмях,
свит,
сам
в прегръдка
ще осъмна.

Чужд смях,
нов грях,
туп-тях,
и се събудих
в тъмно.

Там бях,

без да има

звезди,
които да си тръгнат.

Непозната

Далече си. Далече си, земя -
с хилядите свои разстояния.
Писна ми това да мога да летя
през граници,
през дъх и обещания.

През времето -
да мисля все за бъдещо.
Да бъда някъде измислено,

очакващо и невъзможно
състояние.
За сбъдване.

Обичане през толкова очи -
през топли, мокри, тъмни ириси.
През вятъра на чуждия подслон.

Където вече не боли,
усещането,
тупкането,
мирисът,
потрепването в тихичкия тон..

Далече си. А мен ми се остава.
Прибрал съм скрито нощните крила.
Дали пък просто любовта не е такава -

Усмихната, далечна,
непозната суета?

Въздух

Будно ми е. Диша ми се. Ставам.
Тъмното остава да гаси
спомени, които впламеняват.

Устни,
от които не боли.

Шепот в дрезгавия глас на сън,
сънуван през очите.
Ден, във който съм най-аз,
след нощ - разлистена, но скрита.

Тя, която си отиде,

но остана
да говори с тишината.

Тук, където да я видя -
измислена, далечна, непозната..

Тук, където ароматът
ми напомня, тегли и привлича ме.

Свива ме на точка и ме мята
в бездънното море
на думите "обичам те".

А няма никой. Седя си сам самичък.
Събудих се. Заспивам ли? Кога?

Аз просто станах да подишам
въздуха на свойта самота.

Единствено тях

разхвърляно е.
нито маратонките,
нито сърцето
са си на мястото.
събличам тежки очаквания,
протягам се с усмивка към залеза
и се хвърлям при
връзката ключове
от синия шкаф
с пеперудите.

и как стана така?

в тази хаос-съдба,
за страх или смях,
единствено тях
успях
да намеря.

Жълто

ще се свия в точица,
ще се превърна в цвят.
стъблото ми към теб ще ме изправи.
ще бъде лято
и синьото ще сгъва меки облаци
в просторния си двор.
ще стъпваш.
тревата ще прилепва
за подметките.
глухарче ще остане по краката ти.
ще се закачи на връзките
и бавно ще разхвърля
хвърчилата си.
ще се усмихна и ще стана жълто.
тихичко ще шепна
на растителен език.
а ти внимателно
до мене ще приклекнеш
да ме откъснеш.

и във този миг,
(дали е за последно?)
ще достигна
най-близо
до очите ти.

Сутрин

Сън. За кратко.
Притихва нощта.
Мигвам, останал,
събуден сега.

Бях. И изгрявам.
Живот до живот.
Зеници остават
със своя пилот.

До теб съм застанал.
Оставям мига.
В полет несвързан.
И пак - две очи.

Тихо. Не чувствам.
Какво ми остава?
Две малки мечти
в две топли очи.

Вечността.

2015